Все по-често обект на общественото внимание става някое училище, някоя класна стая или училищен двор, където нещо се е случило. Нещо непоправимо… Нещо, което разтърсва цялото общество и активира институциите, но за жалост временно. Докато отмине. След това забравяме за известно време, докато не ни разтърси следващото… А там са децата ни, бъдещето ни, надеждите ни… И къде какво се е пропукало? и защо?, са все въпроси, чакащи своите отговори…
Следва разказът на един учител. Един Учител, за когото учениците не са просто номера в дневника, а деца, които с любов нарича „Моите деца!“.
Мария Бекярова е начален учител в централно варненско училище. Отгледала е две собствени деца и множество свои ученици. Освен това съдбата е отредила за нея, да бъде и моряшка съпруга!
За да станеш учител, това желание не трябва да е било някъде между другото или защото някъде е имало свободно място…
Наскоро споделих с мои ученици личния ми спомен от детската градина, където седяхме подредени в редичка и учителката записваше нашите желания в отговор на въпроса: „Какъв искам да стана?“ Аз казах: Учител! Не съм сигурна дали от тогава се е родило това желание у мен, защото отговорите на всички момичета бяха лекарка и учителка, но докато растях все смятах, че мога много хубаво да обяснявам! Подготвях се за право, учех история и литература, но всъщност на подсъзнателно ниво винаги ми е стояло това съкровено желание и реално съм се подготвяла за учител! Шегувах се, че от влака за София съм слязла на шуменската гара.
Завърших университета и започнах работа с мисълта, че наистина умея това. В началото, на 20 години, със сигурност съм имала доста пропуски, но попаднах на място, където имаше много изявени учители и моята лична амбиция се покри до голяма степен с това, че има на кого да се опра, от кого да се уча, да крада умения. И ако до тогава съм имала някакви съмнения, то още с първия ми випуск тези съмнения се разсеяха.
Днешните деца са много по-различни. Като дух, като потребности, като усещане какво им се случва и какво ще им се случва. Има голяма разлика между начина, по който децата тръгват на училище като нагласи.
Преди да видя малките, аз виждам техните родители и неволно започвам да правя сравнение с начина, по който хората подхождат през различните периоди. Като цяло отношението на самото общество се променя с годините. Отношението към образованието, към училището като институция и към учителите като хора. Самите ние сме родители и ние се променяме, а като човек в системата имам възможността да виждам нещата и от двете страни.
Аз също ходя на родителски срещи. Случвало ми се е да попадна на учител, за когото децата са само едни номера в дневника и съответно резултати, а ми се е случвало и учител да застане без тефтер и поименно да обяснява за всеки един от учениците поотделно по нещо, което е характерно само за него. С примери. Това ме оставя изключително впечатлена и респектирана - този учител за всяко едно от децата има кътче в съзнанието си…
Така е и при мен, за всяко едно от децата има кътче в съзнанието ми.
Изключително важно ми е да зная за всеки ученик кое му е трудно и кое не и дали се справя, или не. Така, от една страна, успявам да внуша на родителите доверие, защото те ми дават най-хубавото си и най-ценното си – детето си, а от друга, си давам ясна сметка за огромната отговорност, която поемам.
Не е трудно децата да бъдат грабнати в началото, трудно е да продължат да учат с желание до завършването си. И изпитвам безсилие от това, че не се полагат грижи да се осъзнае, че трябва да има истинска промяна в нещата, които се изучават, в обема на тези неща и в мотивацията, която трябва да съществува.
От година на година все по-болезнено усещам как със стари материали се опитвам да направя нов продукт.
Продукт, който да бъде актуален за едни Нови деца. Нови като нагласи, като поведение, като ценности. Натъкваме се на все по-голяма неграмотност, а уж през цялото време говорим колко важно е да учим и как всичко ще стане, а то някак не се получава според очакванията ни.
Много чета за различните образователни системи, имам пример и от голямата ми дъщеря, която учи в чужбина. Тя беше много впечатлена от това, че на тях не се гледа като на ученици, които ще възпроизвеждат нещо, което ще им се даде наготово. От тях се иска да го измислят, да са креативни, да боравят с информацията, да търсят тази информация, да анализират. Да им се предложат всички възможности за достигане, но тя да дойде от тях, никой да не им я смила.
Ние все още сме едни лектори, които искаме след това обратното от децата. Не се търси индивидуалният подход на ученика, неговата оценка, неговият анализ, неговото мислене… Все още имаме: „Първа точка от урока, разкажи!“
Живота се променя, а с него и потребностите. Технологиите са развити. Днес не важи онова, което е било необходимо в миналото. Цялата информация сега децата държат в ръцете си. На тях не им е необходимо да преразказват част от нещо, при положение, че могат да получат цялото само с един клик. Необходимо им е да се научат да мислят и да творят сами, да фантазират, да им се даде началото, а те да измислят края, за да се види как всеки един ще го довърши…
Учениците завършват средно образование без основни умения да боравят с информацията. Не ги научаваме да отсяват важното, защото нямаме това време и тази възможност.
В момента работя с дете на мои близки, което е в 7 клас. Работим по биология. В учебника се натъквам на неща, които никога, по никакъв начин няма да му потрябват. На мен самата като човек никога не ми е потрябвало да зная толкова много за различните класове червеи. Ако може един човек да застане пред мен и аргументирано да ми обясни това дете на XXI век, което има съвършено различни потребности от нас, които сме учили преди години, да ми обясни на две страници ситен шрифт всички подробности за червея, които са представени в уроци наред за какво са… и в същото време основни неща свързани изобщо с природата на живите организми не се знаят, не се осмислят, не се анализират. Децата попаднали в природата трудно могат да открият всичко учено за природата как им върши работа. По какъв начин наученото им помага да се ориентират, когато са в гората, в планината, на брега на морето...
Огромният обем от материал, в голямата си част излишен, който трябва да се усвои за кратък период от време води единствено до претоварване на психиката, загуба на мотивация и желание за учене. Едно безумно количество… за сметка на качеството. Самите ученици осъзнават, че голяма част от това, което учат не им обогатява общата култура, а ги обременява ненужно.
Ако едно дете в 5 клас, което е имало 7 учебни часа в училище, се прибира след това и трябва да реши 5 задачи по математика, да направи един преразказ по български, да попълни 3 страници по английски, да си научи урока по история и да му направи резюме и всичко е за следващия ден, защото няма практика обемите от домашни да се съгласуват между различните учители… с това и възрастен трудно би се справил… И имаме ли право след като 7 часа това дете е било на училище, да го накараме след това да работи още 5 часа у дома, за да отиде на следващия ден подготвено. Как после да не са затлъстели и изнервени?
Така ние самите ги научаваме постепенно да хитруват, да стават едни малки „тарикати“. Научават се при кого какво върви, кой им проверява домашните и кой не… и системата отново е пропукана…
А нашата основна роля е децата да учат в училище. И в училище да ги научим сами да се справят, и до такава степен да им е ясно какво имат да правят, че да не им е нужна помощ от възрастен, който да стои до тях и да им превежда уроците.
Много от родителите буквално превеждат българските уроци на децата си, защото те не ги разбират…
Хората, от които зависи това, за съжаление, не стигат до редовия учител, за да получат информация какво се случва и защо не вървят нещата. Защо въпреки промените и реформите, които се правят резултатите продължават да бъдат все по-лоши. Защо се налага 90% от учениците да вземат частни уроци още от 5 клас, тъй като не могат да се справят сами. Деца, които до 4 клас са показвали забележителни резултати, изведнъж започват да издъхват и да се чувстват обезверени от огромния обем не съобразен с капацитета на крехката им все още психика…
По повод агресията сред учениците ще кажа, че сред моите деца агресия няма, но това зависи от всекидневната борба, която водим.
И ако не излиза от някакви психологически рамки, това зависи от работата на учителя в екип с родителя. Това е много важно. Всичко свързано с детето в момента, в който пристъпи прага на училището вече е моя грижа, дори и да се отнася до семейното възпитание. Но за да се постигне качествен резултат родителя не бива да абдикира и да делегира права само на учителя. Необходимо е работата да бъде съвместна в името на детето.
Подрастващите днес имат повече възможности да виждат лошия пример. И не става въпрос само за безумията, до които имат достъп в интернет. Те виждат лошия пример и в обществото ни като цяло. Ние самите като родители като че ли ставаме по-агресивни в желанието си с всичко да успяваме. Има и много словесна агресия сред учениците като цяло, и там са необходими определени умения, за да бъде овладяна. На тези неща трябва да се обръща внимание, да се подхожда адекватно и отговорно от самото начало.
Децата имат нужда от това да срещнат разбиране, да бъдат чути, да бъдат усетени, и когато срещнат това в лицето на учителя, нещата вървят гладко.
Необходимо е просто да се усмихнеш и да погледнеш на тях като на хора, върху които градиш. А децата усещат. Усещат всичко, което им се случва като отношение, и това не е случайно. Прозорливи са, въпреки крехката си възраст, и знам, че от моята загриженост, мотивация и желание зависи какво ще се случи с тях.
Един учител трябва да се променя непрекъснато спрямо времето и новите деца, които идват. Не може днес да бъдат използвани похватите, които са били използвани преди години и да се получават същите резултати.
Така и аз се уча непрекъснато. На всеки четири години при мен идват нови ученици и винаги са по-различни от предходните и се иска съответно по-различен подход. Не мога да си кажа, щом с предните деца ми се е получило, а сега не се получава, значи проблема не е у мен. Ако си го кажа, все едно да си взема чантата и да си тръгна. Защото, ако не правим това, което трябва да прави всеки учител, ние много рушим. И най-вече рушим с бездушие...
С децата не може да се работи „просто така“. Не може да се работи на половин оборот… А когато знаеш и можеш да предадеш нещата, на които трябва да ги научиш, когато искаш да се учиш и от тях, тогава се получава и е много хубаво да си учител!
Много се надявам да идват млади хора, които да внасят така необходимите за образованието ни промени.
За 25 години някак не успяхме да си извоюваме територия на ценности, които да не се занижават и да не се променят в основата си, а само да се развиват. За съжаление, ценностната ни система девалвира с годините и това се отпечата върху всички. Най-вече върху децата ни. И все си казваме: надяваме се да се променят нещата…
Мариана Стойкова
